Между облаците и реалността| Пирин
).png)
"Хубава е нашата Пирин планина!
Какви високи върхове, покрити цяла година със сняг; какви зелени долини, какви страшни борови гори, какви дивни хубости!... А бистри хладни поточета весело скачат от стръмните урви, лъкатушат из миризливите долини и сладко, сладко шумят, сякаш че пеят нещо… Качиш ли се, хе, там на снежния връх, дето се въвира в небето, то ще видиш надалеко и нашироко други долини и планини; и Струма, и Вардар, и красните картини на Македония; а на юг върховете светогорски, зад тях — Бяло море; а погледнеш ли нагоре — ще видиш бога!…"
Не е измислица планината и щастието, както и блаженството, удовлетвореността съществуват. Там са, горе по криволичещия път на теснолинейката, покрай Родопите, та чак до белеещата се отдалеч Пирин планина. Време е изкачването да започне, а ако може и да не свършва... въпреки умората, натоварването и болката в мускулите. Като се замисля и смисълът на живота се крие в непрестанното катерене, последвано от покоряване не само на дивото, но и на нас самите.
Идеята за връх Вихрен, дори за седловината Кончето и като цяло за среща с Пирина се оформи още с първия ми по- сериозен преход до хижа Рай и Райското пръскало. В уюта на Стара планина оставих сърцето си, но след реализирането на идеята ни за връх Вихрен и след сбъдването на една величествена за мен мечта да изкача първия си връх мислите ми непрекъснато се връщат обратно към изживяването в полите на дивия, чукарест Пирин. Правилно прочетохте, първото ми изкачване, покоряване и достигане на връх. Избранникът се оказа, че е един от най- трудните в цяла България. На това му се казва истинска, жива и красива емоция. Гмуркане в дълбокото, или по- правилно казано предвид ситуацията скачане във високото, недостижимото?
Да си дойдем на думата и накратко да ви разкажа за "нашето" Пиринско. Часът е 4:00 през нощта, трудно заспиване от адреналин и трудно събуждане, сънливост, но емоцията тепърва започва. Раниците за прехода са готови, екипировка, храна, вещи от първа необходимост, много настроение и доза вълнение. След поредното спиране на бензиностанция (типичен обичай при дълго пътуване) прекосяването на Родопа планина и изкачването до хижа Вихрен ни очакват. Пътят е в добро състояние предвид българските стандарти, а маршрутът ни се вие покрай китни родопски села, където сякаш лятото въобще не е настъпвало. До хижа Вихрен трябва да стигнете преди 8:00, тъй като пътят бива затворен за автомобили. Паркирането около хижата или встрани от пътя е задача с много неизвестни, затова ако намерите празно място, започвайте с маневрите. Може да паркирате и на къмпинг Бъндерица.
Нашата нощувка беше в хижа Вихрен, чиито уют, топлина, дори сплотеност се усещат отдалеч. Ресторантчето към хижата предлага традиционни български гозби, с които да се заситите след похода. Направи ми впечатление и броят на чуждестранните туристи, които също преоткриват България и нейната природа.
9:00 с отправна точка хижа Вихрен слагаме начало на похода. Трънлив е пътят към върха, потвърждавам. Камъни, камъни и още много чукари, тесни пътечки, стръмни участъци, и то с много камъни. 😂 Денивелацията от хижата до върха е близо 1 000 метра, а изкачването не спира през цялото време. Маршрутът е с бяло- червена маркировка, вие се през пиринските морени, през малка борова горичка, през поточе със свежа планинска вода. Компания по време на прехода правят и дивите козички, които припкат наоколо любопитни. Вървенето или по- скоро катеренето е в разгара си, но сякаш до върха така и не се приближаваме. А уж толкова много време измина. Или пък е спряло, за да се насладим на величието.
В стоплящата прегръдка на Пирин обаче се чувстваме като у дома си, защото планината ни притегля към себе си и иска да ни покаже още от скритите си тайни, пазила за истински ценители. Лекият повей на вятъра разказва истории. Вървиш, катериш се, изморяваш се, задъхваш се дори, но погледът ти остава жаден и иска още един път да погледне към облаците, които крият недостижимия Вихрен.
Продължаваме с издигането към облаците, които все повече и повече се натрупват над хоризонта. Планината напомни за своенравния си див характер чрез променящото се за миг време, когато и тъмните облаци надвиснаха над нас. Отнесени от Вихрена обаче продължаваме да крачим към върха, макар за миг времето да ни се струваше като пречка. В моменти като този, когато мъглата превзема върха, облаците падат все по- ниско, а миризмата на дъжд се усилва, продължаваме с бодра крачка и виц на уста да постигаме нашата цел. И някак в съзнанието на всеки се събужда мисълта, че сбъдването на мечти, превръщането на целите ни в реалност са плод на непрестанните ни усилия, на отдадеността ни и на вярата в нас самите. Защото пътят винаги ще е трънлив, тесен, стръмен или опасен, но от нас зависи да продължим да вървим, ако не на два, то на четири крака или хващайки някого за ръка. 😎
Вече сме в подножието на върха, макар и самият той въобще да не се вижда от снижаващите се мъгла и облаци. След поредната кратка пауза и след спиращата дъха гледка към синьото Голямо Влахино езеро истинското изкачване на 4 крака започва. Въпреки че връщащи се от върха ни успокояват, че сме на финалната права, приключението в мъглата и неяснотата тепърва започва. Петте минути, които ни делят от Върха, протичат по- бавно, сякаш са по- дълги от обикновено. Но и дават надежда, че "не остана до Вихрена". Въпросите, които вече ни спохождат, не са как ще се качим, а как ще слезнем. Може би най- бързият вариант ще е по дупе. 😂
И може би не е случайност, че точно в този момент измежду облаците, сред морето от гъсти мъгли имаме възможността да се вгледаме истински в себе си, да обърнем погледа си към другите в близост, които са винаги до нас, готови да подадат ръка. И всъщност това се оказва по- ценната гледка, по- богатата, която си заслужава да се почувства със сърцето. И ето на, слънцето изгрява в нас самите.
Кулминацията на заветното пиринско приключение е достигната, а ние останали без дъх докоснахме заветната кула на 2914 метра. Кулминация или може би истинско начало да искаш и да се стремиш към повече. Наистина вече сме в прегръдките на облаците и летим от щастие и от удоволствие. Там, на върха се усеща Духът на Пирин планина.
Слизането от върха се оказа сякаш безкрайно спускане по мокрите от дъжда и суграшицата камъни. Времетраенето на похода ни продължи повече от описанията в Интернет - 4.30 часа изкачване и 3.30/4.00 часа слизане. Избрахме да се насладим на всичко възможно, което Пирин и подножието на върха ни предлагат.
)%20(1).png)
В края на деня вече сме в хижата, където ни очакват топло посрещане, вкусни ястия, наздравици и веселба. Красотата на Пирин се усеща в сгушената хижа, която ни приюти, докато навън валеше дъжд изведро. Когато обаче спря, успяхме да се насладим на безбройните ярки звезди в небето, а дори и да съзерцаваме Млечния път. Нощта ви ще е съпроводена от румоленето на рекичка в близост до хижата.
Сутринта започва рано, когато първите лъчи се прокрадват през малкото прозорче на стаята. Долу се усеща миризмата на топъл билков чай, както и на пържени филийки. Не мога да определя със сигурност кое е по- пристрастяващо? Гледките, духът на Пирин, топлина въпреки мъглите, емоцията и сърцебиенето при изкачването на върха, вкусните пържени филийки с боров мед и чай, трапезата и хората около нея вечерта или възможността да си в правилния момент на правилното място. Мисля, че Пирин не е достатъчен за едно единствено посещение, затова непременно ще се обърна към него и ще му кажа: "Очаквай ме отново!".
Ако сте прочели края на статията, ви очакват и няколко препоръки, които да ви бъдат от полза за "вашето" пиринско.
- Избирайки класическия маршрут хижа Вихрен - връх Вихрен, може да си оставите багажа в хижата и да вземете единствено най- необходимото за похода.
- Ако потеглите към Кончето, си носете ръкавици, напр. поларени за въжетата по пътя.
- През уикендите има повече приключенци, затова си резервирайте места в хижата.
- В хижата може да консумирате ваша храна, а успоредно с това и да поръчате от заведението.
- Щеките ще ви бъдат от полза при слизането.
- Не вярвайте на 100% на прогнозата за времето.
- Напълнете цялата си душа с позитивно настроение. Изкачването е най- лесно с усмивка на уста, а и с 4 крака.
Този блог и това преживяване, за което ви разказах, се оказаха твърде лични, истински, пропити единствено с спиращи дъха емоции и моменти. И всичко се превърна в един незабравим планински спомен, стаен дълбоко в сърцето ми.
Последвайте мен и блога ми в Инстаграм:
Голяма красота! И прекрасен пост, сега и аз искам да мина същия маршрут!
ОтговорИзтриване