Началото на Края

"Ученикът не е съд, който трябва да бъде запълнен, а факел, който трябва да бъде запален." - Плутарх

В естествения кръговрат на живота всяко нещо има своето Начало и Край. Така е дори и с детската градина, училището, гимназията и университета. Пиша тази статия по време на последната ми седмица, която ще прекарам в училище, дори и дигитално от вкъщи. Благодарение на семейството и разбира се, на училището всеки един човек успява да открие себе си, да формира своите възгледи за живота, да се бори за мечтите и целите си, да върви по пътя на живота с гордо вдигната глава. Дали времето в училището, 12-те години в сградата на школото са най-дългият път в нашия живот или сега всичко тепърва предстои? Кога започна всичко, че вече дори е в своя окончателен край?

Сега си спомням първия ми учебен ден с доза тъга,но и с усмивка, 15.09.2008, все едно беше вчера, а всъщност наближава последният ми миг, в който ще бъда ученичка. Започнах училище с огромно вълнение, с нетърпение да пътувам из дебрите на науката, на математиката, на езиците и разбира се, из незабравимите срещи с приятели и учители. Бях едно малко хлапе, което тръгваше на едно непознато приключение, готово да се изправя пред различни трудности, да създава нови приятелства, да мечтае и да расте сред игри и домашни. Дори след 12 години още помня и как изглеждах като първолаче. Преди да се впусна в този нов за мен начин на живот излязох през входната врата на дома ни развълнувана и притеснена, но въпреки непознатото, което ме очакваше, направих първата крачка.Не знаех какво да очаквам, когато прекрачих прага на първото си училище, а може би единствено се позовавах на разказите на мама и тати за техните спомени отпреди години. Не осъзнах и че този първи ден ще остане завинаги в съзнанието ми и че в най-скоро време ще трябва да се разделя завинаги със сградата на училището, с новите си другари, с учителите, които ме научиха да постигам целите си и ме мотивираха да продължавам напред, без да се страхувам от все по-трудните изпитания, с които щях да си сблъсквам. Цели 12 години отлетяха, като единствено ни оставиха важни уроци.Кога бяхме първи клас, а сега вече карам предпоследен час с учителката си от гимназията? В този момент в главата ми звучи и онази хубава българска песен на Стефан Вълдобрев и Обичайните заподозрени: "Времето лети все по-далеко..." Сега, когато вече наистина отлетя, искам отново да върна някои моменти, които са незаменими. Ако имаше шанса да прекараш още един ден в училище, какво би направил?

Аз съм част от Коронавипуск 2020, но с лека носталгия си спомням за дните, които с нетърпение очаквахме да отминат. Всеки си е задавал въпросите "Кога вече ще свърши училище? Няма ли най-сетне да имаме ваканция? Хайде, вече да завършвам, искам да съм 12-ти клас! Кога ще приключи това мъчение?". Е, при нас така и се получи - прекрачихме за последно прага на гимназията преди два месеца, без да осъзнаваме, че този ден ще бъде краят на времето ни в даскало. Не знаехме, че е последният ни път, в който ще седим по номера, ще се разкарваме в междучасието по коридора, ще спим по време на първите часове или ще правим тест по някой предмет, та дори и ще преписваме дружно като колектив. От не така любимото ни и дори досадно, та чак до втръсване ежедневие, това се превърна в един мил спомен, който се загнезди дълбоко в сърцата ни. Приемахме училището за нещо, което винаги ще бъде част от живота ни, за нещо, което все ни взима от времето за сън или за забавления с най-добрите ни приятели. Може би, за нас се превърна в даденост, като единствено се оплаквахме от не дотолкова приятните моменти. Е, сега ми липсват дори и те. Да, липсва ми да ставам рано и да съм като призрак, защото съм учила до късно за два теста, три изпитвания, един проект и една презентация. Липсва ми, докато пътувам да се оплаквам, че отново ще бъде същата седмица като предишните десетина, че нямам търпение да дойде петък за поредния купон и напиванка, че искам да съм втора смяна, за да се наспя или просто че искам вече да завърша. Сега сутрин не пия и от горещия чай или шоколад от лафката, не проспивам първите три часа изтегнала се на топлото парно, което ме отнася в свят на дълбоки и хубави сънища. А на теб кое най-много ти липсва от училищното ежедневие? Може би времето за игри - за народна топка например, може би голямото междучасие или може би неочакваните изпитвания на дъската по физика и география?

Спомням си как започнах училище и на първо време ни залепяха стикерчета в тетрадките, които бяха нашите първи оценки. След това вече в неизменна част от живота ни се превърнаха бележникът и дневникът на класа. Имаше и периоди дори, в които бях отговорник и като един пазител разнасях "голямата книга с оценки" из кабинетите и из учителите. В един момент обаче той се превърна в реликва, защото за кратко време бе заменен от модерния за 21-ви век онлайн дневник за оценки. Програмата на "Школо" превзе паметта на телефоните ни, като постоянно ни припомня за себе си чрез имейли или съобщения. Друга работа е, че тази програма е и една малка клюкарка, която докладва всичко на нашите родители, и този път не можем да прикрием двойката или отсъствието. В крайна сметка онлайн образованието трайно се настани в домовете на всички ученици...

Последните ми дни, които прекарвам в училище, макар и по съвсем различен от обичайния начин, ме карат да се върна назад във времето на първите ми години в училище - Празникът на буквите, Дните на таланта, Модно ревю, неспирна игра в занималнята, домашни и още повече домашни, въшки в косата и скъсани панталони. . Опознавахме света около нас, като си играехме и си правихме собствена "база" в храстите, за първи път сами се разпореждахме с финансите си, тоест джобните си, които не надхвърляха сумата от скромния 1 лев, за първи път бяхме отговорни и се сблъсквахме както с хубави моменти, така и с не толкова приятни ситуации. Тогава се научихме и на Отборните игри, защото разбрахме, че Класът ни е едно цяло като колело, което с общи усилия се движи напред към успеха и щастието, а този, който ни промени е именно учителят ни. За кратко време първолачетата се научиха да четат, да пишат, да смятат и да търсят отговори на въпросите си. Времето започна бавно бавно да лети, белите и пакостите бяха вече простени от родителите ни, ниските оценки поправени, а учебната година беше към своя край.

Едно след друго започнаха да минават годините, макар че всичко ми се струваше като едно сиво ежедневие, което беше безкрайно. Отново пренебрегвахме и малките неща.В крайна сметка все се стремим да стигнем Края на пътя, по който сме тръгнали. Но от там накъде? Отново ли ще търсим Края на следващия маршрут или ще осъзнаем вече, че всъщност именно пътуването е най-ценно за нашия живот. Оглеждайте се около себе си, защото иначе ще изпуснете богатствата на вашия живот, докато се борите всеки ден да сте на Финала.

 Предполагам на много от вас се е случвало да бъдат преместени в друго школо поради различни причини, но в общи линии тъгата заради промяната е една и съща. На моменти дори те обзема страх, защото не знаеш какво те очаква от другата страна на вратата, която ни разделя с новия ни клас. Незнание и вълнение, търсиш прегръдката на майка си или поне едно познато лице, за да се почувстваш на сигурно място, защото всеки има нужда от ръка, която да го хване, когато е тъжен или самотен. От тази ситуация осъзнавах, че именно опитите на новите ми другари от непознатото място и моето желание да бъда част от класа заедно успяха да пречупят ледовете, за да се създаде едно ново приятелство.

Въпреки времето, прекарано в училище, понякога тръгваме по един път, който е осеян с доста дупки, а ние не можем да ги заобиколим и често затъваме в една малка яма, от която трудно се излиза. Нужни са приятели, семейство и търпение, за да може човек да осъзнае грешката си и да се опита да я поправи за в бъдеще. Все пак времето те кара да преосмислиш какво се е случило и да намериш правилната посока.  Може би времето беше кратко и не можахме да си опознаем напълно, но въпреки това изживяхме най- забавните три години от живота си, защото лудориите никога не спираха, а смехът ни преследваше навсякъде. Не искахме да ставаме големи, а бъдем още малко деца и да се радваме на безгрижните си дни, но бяхме поставени пред първите си най-важни изпити в живота си.

Всеки един от нас трябваше да начертае своя път за своето собствено бъдеще. Благодарение на учителите, които ни мотивираха или просто се грижиха за нас да сме подготвени за този така важен ден на матурата, успяхме да оформим идеите си за по-нататък. Спомням си как бяхме вглъбени единствено в научаването на следващото произведение по литература и на следващата формула за съкратено умножение, но бяхме и мотивирани да успеем. Понякога обаче мързелът надделяваше и се нуждаехме от малко разтоварване, затова пък защо да не направим някоя задружна пакост. В началото бяхме толкова различни, но с течение на времето станахме един уникален колектив, който дивееше по коридорите на училището по време на родителска среща, или бягаше от хотела, за да си купи захарен памук и кола.

Разбира се, помня дните на заветните матури в седми клас все едно бяха вчера, а вълнението и напрежението е същото, когато отново зад ъгъла ни чакат нови изпити. Преборихме се с първото голямо препятствие пред нас, а сега следваше вече почивка. Казвахме си: " Само да минат матурите, само да ме приемат в гимназията и всичко ще свърши. Вече няма да има сложни изпити, няма да се притесняваме толкова..." Е да, ама не. Сега тепърва започваше истински заинтригуващата част от училище. Време е за гимназията, която създава от всеки ученик една напълно изградена личност.

Толкова много неща научих от гимназията... Днес, последен ден от времето ми в училище се сетих за всички истински приятелства, за всички мои съученици, които ще ми липсват, за моментите на контролни, за преписването, за неуспешното бягане от час, за ДСД вълненията, за ученето на думи в автобуса, за черния списък по немски език, в който членуват общо взето повечето от класа. Толкова много моменти заедно, толкова преживявахме за изминалите 5 години, че ще се нуждая от много време и носни кърпички, за да ви разкажа едни от най-страхотните мигове с класа. Какви ли не класни ръководители сменихме,през какви ли те ситуации преминахме - грипни и дървени ваканции,напаст от пчели и миризливки, ремонт, та дори цяла пандемия, но винаги запазихме духа на 12 Г клас от Езиковата гимназия "Пловдив". Благодарна съм и съм много щастлива от момента, в който влезнах за първи път в класната стая в общежитие номер 2, защото се запознах с едни будни и осъзнати хора, от които можеш единствено да взимаш и да грабиш с пълни шепи. Е, разбира се, доста често имаше сблъсъци на титаните и конфликти, но въпреки всичко ние не тръгнахме по пътя на раздялата, на интригите и на лицемерното отношение, а преодолявахме проблемите, с които се сблъсквахме. Мога да го нарека "Класа мечта", а за в бъдеще няма да забравя нито един човек от него, защото успяхме да намерим нишката, която ни обединяваше, въпреки че бяхме толкова различни.

Казвам Довиждане на живота ми в училище с невероятните спомени за колектива, за първата любов, за първите истински приятели, за научените уроци и поуки, за емоциите, които изпълваха ежедневието ни с цвят. Толкова истории има, които могат да бъдат разказани за дните ни в училище... Всички те ще ми липсват, но съм благодарна, че успях да изживея всички тези дни така, защото сега ги оценявам . Всяка случка започва с: " Никога няма да забравя деня, в който...спечелихме първо място на щафетните игри, написах първата си статия за вестника, ме изпитаха по физика,правих тест по физическо, принтирах ден и нощ доклад по немски, преписах по някой предмет ,хванаха ме да преписвам по друг предмет, гледах изгревите преди началото на първия час, закъснях зверски, седях до сутринта да уча, тичах до лафката, паркирах си колата пред даскало... И много други незабравими мигове с моите съученици. Тази история не е само моя, а е на цял един Випуск, който не спря да се бори и не спря и да мечтае.

Всъщност, ако знаехме, че ще ни сполети тази световна пандемия, какво щяхме да променим в така забързаното ни ежедневие, в което често не оценяваме ценните дарове, които имаме? Може би тогава щяхме да се наслаждаваме на дори скучните часове, защото щяха да ни бъдат последните. Е, нямахме тази възможност, но имаме шанса да си спомним за всички истински уроци, които научихме в онази страда, която понякога искахме да запалим,за да продължим напред. Сигурна съм, че всеки един от вас е намерил точните думи, изречени от някого там из коридорите, които са го накарали да промени себе си, да намери смисъла да върви към върха и да се труди по-усърдно. Само недейте прекалено много да бързате и да порасвате, а запазете онази детска искра от училище, която ще озарява и най-мрачните ви дни.

Ще завърша статията си типично като за Английската гимназия с една уникална песен, която свързва всички ни по един специален начин:

Кълна се, никога да не забравям теб, с когото пет години всичко съм делил.

Кълна се, попадне ли в беда един от нас да му подам ръка и в лош за мене час.

Малките хлапета, които се гониха из двора на училището, сега вече са абитуриенти, които са готови да се впуснат в голямото приключение, наречено живот. Нека не забравяме откъде тръгнахме, къде стигнахме и накъде отиваме. На добър час!